Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.01.2012 22:24 - Хомосексуализмът
Автор: stoian11 Категория: Други   
Прочетен: 2374 Коментари: 4 Гласове:
9


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Въпросът за хомосексуализма е деликатен, защото се отнася за поведение, което исторически е отхвърлено от обществото (както и от Библията). Но все пак специалисти твърдят, че поне 10 % от населението практикува хомосексуализма под някаква форма (или желае да го практикува) и че 3-4 % от населението имат изключително хомосексуална насока на поведение. Въпросът от друга страна е труден, защото е твърде противоречив.

През последните години наблюдаваме поляризация на мненията на онези, които отъждествяват хомосексуалната ориентация с някои специфични форми на поведение, за което остро осъждат личността, и онези, които поддържат схващането, че хомосексуализмът е нравствено неутрален и поради това е „жизнен алтернативен начин (стил) на живот”. Свързаните с движението на гейовете и лесбийките, са в постоянен конфликт със защитниците на традиционните ценности (изключително хетеросексуални брачни съюзи). Конфликтът излезе на обществената сцена, където твърде активните гейове и лесбийки настояват за приемането на законодателство, което да позволи създаването на хомосексуални „бракове”, осиновяване на деца от хомосексуални „двойки” и неограничен достъп до получаването на жилища и работни места. В отделните църкви главният спор е за допускането на активни хомосексуалисти до свещеническо служение. Целият конфликт се изостря от езика, който „хомофобите” и „хомофилите” използват: първите употребяват епитети, които унижават хомосексуалистите и осъждат хомоеротичното поведение; вторите отправят безогледни обвинения в хомофобия и патриархална хетеросексуалност към всички, несъгласни с тях.

Според обичайното определение за хомосексуализма той е „силно и постоянно привличане към индивида от същия пол.”1 Терминът като цяло означава сексуално желание към човек от същия пол и поведението, изразяващо това желание. Последните клинични изследвания показват, че хомосексуалността се обуславя от няколко фактора: психологически, генетични, физиологични и социални. Все още обаче не са окончателно ясни отношенията между генетичните и социалните влияния, които определят хомосексуалната склонност в хората. Войнствените гейове акцентират върху генетичната обусловеност в опита си да защитят теорията, че хомосексуалността е вродена и необратима, и така полагат усилия да се обособят като законно защитена малцинствена група. Други (например православният психотерапевт Елизабет Моубърли) подчертават ролята на социалния фактор и още повече – относителния дефицит на данни за родовия (семейния) произход на хомосексуализма.

През 1991 г. невробиологът Симон Льовей открива, че размера на един от нервните центрове на хипоталамуса в мозъка на мъжете-хомосексуалисти е от една трета до половината от този на хетеросексуалните мъже и приблизително със същия размер, какъвто наблюдаваме при хетеросексуалните жени. Понеже мъжете се привличат еротично както от мъжете-хомосексуалисти, така и от хетеросексуалните жени, горният факт наведе на мисълта, че размерът на този хипоталамусен нервен център има отношение към сексуалната ориентация.2 Но все пак въпросът остава: дали намаленият размер на този център е причина или резултат от хомосексуалната обусловеност. През 1992 г. психологът Дж. Бейли и психиатърът Р. Пилар приведоха други доказателства, че някои генетични фактори играят определена роля за оформянето на сексуалната ориентация.3 Някои по-нататъшни изследвания подкрепят (но не доказват окончателно) твърдението, че гените играят определена роля в сексуалния „избор”. На практика обаче всички специалисти заявяват, че социалните и психологическите фактори също трябва да се отчитат. Както сочи Джон Харви, фактът, че почти половината от еднояйчните близнаци нямат една и съща сексуална ориентация, подсилва аргумента, че психосексуалното развитие се оформя поне частично от средата, заобикаляща детето.4

Различието между хомосексуалния акт и хомосексуалната ориентация се прави едва напоследък и се основава върху изследванията на Фройд и други изследователи в областта на сексуалността при хората. Това различие не е било познато по времето на библейските събития, когато се приемало, че хомосексуалното поведение е напълно съзнателно и греховно извращаване на дадената от Бога сексуална способност. Въпросът е доколко това съждение трябва да бъде преразгледано в смисъл, че сексуалната ориентация вече е твърдо установен факт. И дали съществуването на такава „ориентация” означава, че хомосексуалните действия като последица от нея може да се приемат като нравствено добри или правилни?

Позицията на Православната църква в това отношение гласи, че всички хомосексуални действия са нравствено греховни: те нарушават естественото предназначение и функциониране на телесните органи, нямат детеродна стойност и представят пародия на съюза в „една плът” между мъжа и жената. Необузданият и безразборен характер на хомосексуалните връзки подсилва усещането, че хомосексуализмът в своята същност е греховен, а такива специфични действия като аналните сношения и оралния (както и анално-оралния) секс предизвикват сред мнозина чувството на отвращение и погнуса. Това усещане е изразено в редица библейски и светоотечески откъси, осъждащи хомосексуалните действия.

Най-важните библейски откъси са в Бит. 19:4-11, където мъжете в Содом правят опит да изнасилят гостите на Лот; в Лев. 18:22, където се казва: „Не лягай с мъж като с жена: това е мръсотия.”; в Лев. 20:13, където се предписва смъртно наказание за такова поведение; в Рим. 1:26-27, където се казва, че мъжете изоставили естествените полови отношения с жените, като вършели срамни работи с мъже; в 1 Кор. 6:9-11: сред онези, които няма да наследят Царството Божие, са идолопоклонниците, прелюбодейците и „сексуалните развратници”; в 1 Тим. 1:8-11, където се казва, че законът е установен за беззаконници и грешници, (блудници, хомосексуалисти и разбойници); и в Иуда 7 стих, където се говори за сексуалната безнравственост и противоестественото блудстване на Содом и Гомор. Към тях трябва да се добави Втор. 23:17 – забраната да няма блудник от Израилевите синове и блудница от Израилевите дъщери, както 3 Царств. 14:24 и 22:46, където се казва, че блудството на мъжете е „гнусота” в очите на Бога.

Някои библеисти (и други учени) полагат усилия да покажат, че като цяло тези откъси не може да се тълкуват като осъждане на хомосексуализма. Част от тези усилия са полезни, но голяма част от тях са мотивирани от злободневната „политическа коректност”, което породи едно голямо количество от повърхностни тълкувания. Според тези интерпретации мъжете в Содом са виновни не за „содомията” (хомосексуализма), а за нарушаването на ориенталското гостоприемство5; предписанията в Левит се отнасяли само до култовата чистота; в Римляни св. ап. Павел бичувал идолопоклонството и похотта като следствие от нея; а посочките в 1 Коринтяни и Тимотей се схващат като насочени само срещу гръко-римската педерастия, а не към хомосексуалността като такава. Доколкото ми е известно, никой все още няма рационален аргумент срещу първичното значение в Иуда 7 стих. Когато посочените откъси се четат в пълното си контекстно обкръжение, особено ако се виждат в светлината на Христовото учение за брака и в библейското разбиране на брачния съюз, тогава едва ли би имало съмнение, че те осъждат хомосексуалните действия.

Подобно отношение на осъждане намираме в цялата светоотеческа литература. В Дидахи 2:2 четем: „не извършвай убийство, прелюбодейство, педерастия (педофторезис)6, разврат...”. Теофил Антиохийски, Климент Александрийски, Атанасий Александрийски, Йоан Дамаскин и много други свети отци осъждат педофторията*, като това значение може да се ограничи до популярните термини педофилия или сексуално насилие над деца.7

Още по-точни са съчиненията на св. Василий Велики и особено на св. Йоан Златоуст. Правило 7-мо от Първото каноническо послание на св. Василий заявява: „Онези, които са извършили содомия с мъже или скотове, убийците, магьосниците, прелюбодейците и идолопоклонниците заслужават същото наказание... Не трябва да съмняваме, че ще приемем [в общение] тези, които са се разкайвали в продължение на тридесет години за нечистотата, която са извършили поради невежество...”8 Правило 62-ро от неговото Трето каноническо послание декларира: „Който злоупотребява със себе си чрез сношение с други мъже, трябва да се кае както и прелюбодееца (т.е. изключване от общение за петнадесет години, Правило 58-мо). А Правило 63-то добавя: „А така също и онзи, който злоупотребява със себе си чрез сношение с животно...”9 Апостолско Правило 61-во забранява на развратниците, прелюбодейците и хомосексуалистите да приемат сана на клирик: „Ако има обвинение срещу някой от вярващите за разврат, прелюбодеяние или друго забранено деяние [има се предвид хомосексуализмът], и той бъде намерен за виновен, да не се приема в клира.”10

Най-непреклонен от всички е св. Йоан Златоуст, особено в своята омилия върху Римляни 1 и 4 глава. Хомосексуалното поведение се обявява за „чудовищно безумство”, за неестествена страст, разпалена в онези, които са „напуснали Бога”. „Тази лудост, която е много по-лоша от разврата и не може да бъде изразена” деградира човека до положение, по-ниско от това на животните.11 Емоционалната изразност на Златоуст може да се обясни (поне отчасти) с факта, че той смята хомосексуалните действия за напълно съзнателни, за съзнателна перверзия на хетеросексуалността, която е дадена на всички хора. Това гледище вече не е толкова актуално, тъй като днес съществува определена психологически и генетически обусловена сексуална „ориентация”, която в много (ако не във всички) случаи е необратима. Тъкмо този клинически установен факт накара богословите, занимаващи се с нравствеността, да преоценят отношенията между ориентацията и поведението, както и нравственото значение на хомосексуалните действия.

Римокатолическият Магистериум чрез Светата Конгрегация за доктрината на вярата допълва, че са необходими пастирски грижи и разбиране и към хората с хомосексуална ориентация, макар същевременно да я счита за пълно „разстройство”, за дефектна или най-малкото „непълна”.12 Някои римокатолически богослови, занимаващи се с въпросите на нравствеността (Маккормик, Кърън, както и Кахил) поставят под въпрос уместността на израза „обективно разстройство” при описване на хомосексуалната ориентация, твърдейки, че той отразява в отрицателна светлина личността, а не само поведението. Защитниците на израза отговарят, че той не означава, „че хомосексуалистът сам по себе си е зъл или лош.”13 Макар твърдо да осъждат като нравствено греховни всички хомосексуални полови действия, те призовават да се признае, че хомосексуалната ориентация сама по себе си, макар да е разстройство (бихме добавили – дисфункционално разстройство), то не е греховно само по себе си. Това различие, както и терминологията, се защитава от позициите на римокатолическото „естествено” (природно) богословие.

Фундаменталистките протестантски църкви „отдясно” и Нюйоркската „Метрополитън Чърч” „отляво” дават своя християнски отговор за феномена хомосексуализъм, изразявайки отношението си по следния начин: 1) „отричащо-наказателно” отношение с безусловно осъждане на хомосексуалните действия и на хомосексуалната ориентация като „гнусни”, „превратни”, „перверзни” и т.н.; 2) „отричащо-ненаказателно” отношение, което гледа на хомосексуализма като на разстройство и недостатък, но се осъжда повече греха, отколкото грешника; 3) „умерено-приемащо” отношение, което признава, че хомосексуалността и такива действия съставляват „злото само по себе си”, и все пак при „необратимите” случаи на хомосексуализъм може да се приеме, че са възможни отношения на стабилност и любов, при които хомосексуалните действия могат да се оценят като позволени и дори отговорни; 4) „изцяло-приемащо” отношение, което приема хомосексуалната ориентация за дадена от Бога, а хомосексуалното поведение като нравствено допустимо и дори желателно.14

Някои изтъкнати римокатолически етици с помощта на разнообразни тълкувания поддържат третото „отношение”, макар че са наричани „ревизионисти” от по-консервативните католици (които от своя страна подкрепят второто, „отричащо-ненаказателното” отношение). Становището им е основано на едно важно съждение за природата на действията сами по себе си. Главният въпрос е дали конкретните обстоятелства определят не само отношението на човека към дадено действие, но и нравственото качество на самото действие?

В своето изследване Sexual Morality. A Catholic Perspective15, излязло през 1977 г., Филип Кийн отговаря положително на този въпрос. Той твърди, че „има приоритет (нормативност, първенствуваща черта) в хетеросексуалните действия и отношения, които не могат да се пренебрегнат от което и да е богословие на хомосексуализма.” Той все пак се опира на определена методология, която вижда в дадени действия „злото само по себе си” и които са „обективно сериозни” (със сериозни последици), но са и „субективно неподсъдни”. Кийн заявява: „Има случаи, при които в хомосексуалните действия „злото” не се превръща в обективно нравствено зло, защото в обстоятелствата, определящи тези случаи, то е изцяло съразмерно на хомосексуалните действия, които приемаме като факт.” В съответствие с това, заключава той, „личността си остава член на Църквата в пълна степен и може да приема тайнствата.”16

Това становище е близко до мнението и на Лиза Кахил и Ричард Маккормик. Според Кахил хомосексуалните действия могат да се считат за „не-нормативни, но обективно оневиняващи в изключителните случаи”, при които двама души от един и същи пол изграждат постоянна и специална по своя характер връзка. Маккормик прави заключението, че два критерия трябва да определят дали хомосексуалните отношения могат да се смятат за позволени (но не „оневиняващи”, тъй като нормативни си остават хетеросексуалната ориентация и действия): „1) ако даден човек е необратимо хомосексуален, и 2) ако даден човек не е призван към целибатство заради Царството Божие.”17 Тези преценки, смята той, са отговорност на самия човек пред Бога и, с оглед намирането на подходящ църковно-пастирски подход, те трябва да се отчитат от Църквата.

Още веднъж да кажем, че главният въпрос, поставен от тези сериозни и внимателни изследователи, е изразеният от Филип Кийн: „дали обстоятелствата, свързани с дадено действие ... изменят не само нравственото отношение на личността към това действие, но също и вътрешно присъщия нравствен характер на самото действие”?18 Като използваме критериите на о. Маккормик, можем ли да кажем, че хомосексуалните действия могат да се смятат за позволени (или във всеки случай не съдържащи нравствено зло в себе си), когато лицата, извършващи такива действия, са необратимо хомосексуалисти и не са призвани към целибат? С други думи, дали нравственото значение на дадено действие се променя в зависимост от обстоятелствата, или дали действията имат вътрешно присъща, и дори абсолютна нравствена стойност?

Православните, както и другите християни, признават, че обстоятелствата могат да смекчат („оневинят”) злото или греховността на определени задължителни действия, например убийството при война или при извънматочната бременност, изискваща да се направи аборт. Къде трябва да поставим чертата? Дали мнението на църковния пастир за „оневиняването” на такива действия може да оправдае приемането от наша страна на установените вече хомосексуални връзки („съюзи”) дотам, че „двойката” да се допусне до светото причастие? Или че те могат да ползват данъчните облекчения, които държавата дава на съпрузите в едно семейство? Или че те могат да осиновяват деца и да преподават в прогимназиите? Накратко, съществуват ли обстоятелства, потвърждаващи преценката, че хомосексуалните действия са „приемливи”, макар и оставащи си „не-нормативни”? И може ли разумно да се приеме, че обстоятелствата променят не само отношението на човека към действието, но и самата природа на това действие, тъй че то да се смята за „обективно сериозно”, но същевременно „субективно оневиняващо”?

Тъкмо обратното: естественият православен отговор държи на това, че действията притежават вътрешно присъща нравствена ценност, независимо от обстоятелствата. Православието гледа на аргумента на о. Кийн като на пример за изключителен пропорционализъм (тенденция за придаване съразмерност на нещата), който лесно може да доведе до относителност на ситуацията или до „контекстуална” етика (етика на контекста, на ситуацията, на обстоятелствата). Действията сами по себе си, а не само намеренията, мненията, целите и последствията притежават нравствена значимост като добри или зли, като правилни или грешни.

Консервативният и доста непопулярен днес подход, възприет от православните християни по този въпрос, се основава (или трябва да се основава) на богословско обосновани нравствени принципи, а не толкова на емоционални реакции по отношение на феномена хомосексуализъм. Тези принципи, обхващащи цялата православна антропология, предпоставят, че единствената цел на човешкия живот, включително телесното му битие, е да прослави Бога. Те подчертават Христовата заповед, „Бъдете съвършени, както е съвършен небесния ви Отец” (Мат. 5:48), както и увещаването на св. апостол Павел: „прославете Бога в телата си!” (1 Кор. 6:20).

Хомосексуалните [полови] действия по своята природа нарушават тези принципи поради изтъкнатите вече причини. Хомосексуалистите злоупотребяват с половите органи в опита си да задоволят собствената си похот. Тези действия са лишени от детеродна насоченост и способност. Те са пародия на договорната връзка на „едната плът”, която само съпругът и съпругата могат да изградят. Поради техния компенсаторен характер, търсейки по патологичен начин да компенсират детството „без идентичност” (в семейство с един родител, според Елизабет Моубърли19), хомосексуалните действия са безразборни.

От църковно-пастирска гледна точка по-важен е един друг аспект, който рядко се споменава в дискусиите по този въпрос: тезата, че хомосексуалният акт е същностно вреден за онези, които го осъществяват. Вместо да „поправи” или излекува „нарушението” в междуличностните отношения (което до известна степен го определя, а определя също така и другите генетични компоненти), този акт само прави болестта (или дисфункцията, нарушението) неизлечима. Някои правят сериозни опити да запазят стабилните отношения към „обичния приятел”, а същевременно трябва да отчетем, че отношенията и привличането между хомосексуалните „любовници” често са истински и дълбоки. И въпреки това те са неизбежно повредени от нарцистичен* еротизъм, от продукта на онова, което Бейсил Цион нарича „оковите на нарцистичната двойка.”20 Мощта на тези окови се отразява в онзи аспект на хомосексуалността, който е вътрешно необходим и води до пристрастие. Този аспект не позволява на единия „участник” в „двойката” да се отнася към другия именно като личност, на която човек отдава себе си чрез външно изявена и безусловна любов. Положително има и изключения от това правило, където отношенията между хомосексуалните любовници могат да изразяват тази любов много по-истински, отколкото при немалко други „нормални” бракове. Това обаче са изключения, които само доказват правилото. Най-типичният случай е крайно безразборното и неуважително в сексуално отношение поведение на хомосексуалистите, а това от своя страна доведе до широкото разпространение на инфекциите със СПИН.

Като подчертаваме това обаче, трябва да кажем, че е изключително важно да се прави ясна разлика между действията и ориентацията. Независимо от това, дали причината е генетична, контекстуална (обусловена от обстоятелствата) или комбинация от двете (по-често срещания случай), хомосексуалната ориентация не нито греховна, нито зла сама за себе си (като изключим тезата, че всяка немощ, болестно разстройство и т.н. може да бъде резултат от злото в греховния свят). Хората с такава ориентация, в най-пълния смисъл на думата са „личности”, т.е. те са носители на Божия образ и са призвани (както всички други) към духовно израстване за постигане на Божието подобие. А особено в случаите, в които те се стремят да се „преориентират” към хетеросексуални отношения (или най-малкото се борят да останат целомъдрени), те имат нуждата от подкрепата, окуражаването и любовта на Църквата, включително на епископите, църковните пастири и миряните. За тази цел, участието им в групите за помощ, например упоменатата вече Sexaholics Anonimous и особено в такива организации като Exodus International и Courage, може да бъде от неоценима полза (Римокатолическата организация Courage бе основана от о. Джон Харви и има редица активни клонове в Съединените Щати. Опитът на о. Харви го доведе до убеждението, че значителна част от лицата с хомосексуална ориентация могат на практика да станат хетеросексуални, дори ако в много от случаите хомоеротичните чувства и представи останат).21

Очевидно е обаче, че хомосексуалното поведение често може да бъде необратимо, т.е. ориентацията става постоянна. Независимо от този факт, Православната църква не може да намери извинение за хомосексуалните действия, дори и в случаите на стабилни и изключителни взаимоотношения. Поради вътрешно присъщата греховност (и личностна деструктивност) на тези действия православното нравствено богословие е безусловно против „браковете” на гейовете и лесбийките. Пастирската загриженост за духовното, психологическото и физическото добруване на всички нейни членове, както „нормалните”, така и хомосексуалистите, дава основание на Църквата да отхвърли подобни връзки. Тя трябва да отхвърли и възможността хомосексуалните двойки да осиновяват деца. Фактът, че хомосексуалната ориентация може да бъде необратима, не оправдава нейното институционализиране и даването на социална санкция, което да я приравни на истинския брак като даден от Бога (Мат. 10:6-9) и благословен от Христос (Йоан 2:1-11). Нито пък е оправдано отглеждането на деца в „хомосексуален стил на живот” под претенцията, че (при равни други условия) детето може успешно да се развива при две майки („имам две мами!”) или двама бащи („имам двама татковци!”) така, както и при биологическите си родители. Въпросът дори не е в това, дали детето ще се чувства „по-супер”, когато се отглежда от хомосексуална двойка, отколкото от един родител или в детски дом. Истинският проблем засяга природата на хомосексуалните действия сами по себе си и тяхното въздействие върху онези, които са свързани с тях по един или друг начин. Ако е вярно (а ние вярваме, че е така), че тези действия са вътрешно греховни и вредни за хората, извършващи ги или за тези, които имат връзка с тях, тогава единственият начин за една хомосексуална двойка да отгледа дете в здравословна и отговорна среда е те да останат целибатни.

Да „прославим Бога в телата си” означава половите сексуални действия да се ограничат само в рамките на благословения хетеросексуален съюз. Църквата не може да благослови хомосексуалистите, които искат да живеят и да изразяват сексуалността си заедно, така както не може да благославя прелюбодейството и разврата. Дори и когато безразборните полови връзки не са проблем и отношенията се градят на основата на истинска грижовност и любов, хомосексуалният начин на живот („стил на живот”) си остава антитеза на призива на Евангелието към хората. Хомосексуалистите трябва да направят избор: или и двамата да се въздържат от полови сношения, или (по силата на техния отказ) да прекъснат всякаква връзка и общение с Тялото Христово.

Това означава, че лицата с хомосексуална ориентация, които приемат кръста на сексуалното въздържание, могат да приемат светото причастие както всички вярващи в Църквата. Това означава също, че няма пречка над тях да бъде извършвано тайнството свещенство. Говорейки от нравствена гледна точка, мъж или жена с хомосексуална ориентация, който приеме да живее целомъдрено (целибатно), не е по-различен от хетеросексуалния мъж или жена, които са целибатни или които ограничават сексуалните си връзки само в рамките на брака. Ако обаче хомосексуалистите изберат да продължат да „действат” като такива съзнателно и по собствена воля, те сами приемат нравствената си поквара, така както биха упорствали в разврата и прелюбодейството.

От църковно-пастирска гледна точка, отдаването им на изкушение трябва да се лекува както и всеки друг грях: с твърдо призоваване към покаяние, придружено от прошка с обич, когато покаянието обхване личността. Ако свещеник разбере, че енориаш е активен хомосексуалист, и ако последният откаже да се покае (т.е. да спре „действията” си и да потърси лек), той трябва, със съвета и подкрепата на епископа, да се обърне към древната епитимия на (временно) отлъчване от църковно общение. Това звучи особено жестоко в наши дни. Но то е от съществено значение за личността, която трябва да разбере сериозността и потенциалната заплаха от действията си. Отлъчването от общение винаги трябва да се прави с истинска пастирска загриженост: тя е временна мярка, насочена да доведе личността към покайно настроение. Ако това стане, тогава съгрешилият незабавно се приема отново към пълно общение „за очистване на душата и тялото”. Случайните нови „отклонения” (както и при всеки друг грях) трябва да се изповядват и прощават, ако трябва и „до седемдесет пъти по седем.” Най-главната загриженост на свещеника трябва да бъде духовното здраве на каещия се. Той трябва да го придружава в молитвите си и да го подкрепя с обич, като същевременно съзнава и обръща внимание и на нуждите на предишния „любовник”, близък приятел или член на семейството, чиито живот съответно е повлиян от „обръщането” на каещия се. Това е особено необходимо в онези многобройни случаи, при които имаме налице СПИН позитивни инфекции.

Що се отнася до упоменатите по-горе критерии на о. Маккормик, можем да кажем само едно нещо: от гледна точка на Православието всеки човек, който не е призван към брачен съюз, е призван към целомъдрие заради Царството Божие. Това е трудно постижим идеал, но хилядите светци в историята на Църквата са доказателство, че той не е невъзможен. Мнозина от тях тайно или пред Божиите очи са придобивали святост тъкмо чрез трудната борба със сексуалните изкушения. Техният движещ мотив на практика трябва да се споделя от всички вярващи християни без изключение. Това е простата и основна истина: всяка мисъл и всеки жест и действие (сексуално или друго) отразяват степента ни на вяра и задължение към Бога и показва степента, в която ние зачитаме жертвения Му дар на любовта, даден на всички хора.

Като заставяме някого да приеме кръста на целомъдрието, трябва да не пропускаме факта, че брачният живот често налага собствени граници на сексуалното изразяване, понякога дори до пълно въздържание. Този кръст също трябва да се носи, ако личността (съпружеската двойка) иска да изпълни вярно призванието си. Тъй като целта на „двете призвания” – съпружеското и целибатното – е да обгърне живота ни и конкретните условия с благодарност и да ги отдаде като „хвалебна жертва” за славата Божия.

Бележка върху активния хомосексуализъм и СПИН

Като се има предвид днешната неяснота за причината на хомосексуалността (дали тя е генетична, „ситуационна” или комбинация от двете), необходимо е да се запитаме, какво трябва да бъде отношението на Църквата към онези, които продължават да извършват хомосексуални действия, особено в светлината на съвременната СПИН криза?

За СПИН се казва, че той е една „епидемия без смисъл”. Наред с днешните стремежи за „политическа коректност” се проведоха доста гръмки кампании (както в църквите, така и извън тях) в защита на хомосексуализма и правата на гейовете и лесбийките. Дали е морално православните християни да декларират открито и твърдо факта, че ако не съществуваше активния хомосексуализъм между мъже (а също и безразборните хетеросексуални връзки), нямаше да има СПИН епидемия? СПИН щеше да има, но не в епидемични размери. Вътрешновенозните наркотични инжекции, правени от няколко души с една игла, засягат относително малка част от населението и този фактор е по-овладяем от хомосексуалното предаване на HIV-вируса (вируса, причиняващ имунна недостатъчност), ако приемем, че ретровирусът на HIV на практика е причината за СПИН.22

Вярно е, че в Африка болестта се разпространи преимуществено сред хетеросексуалните. Някои войнствено настроени гейове изразиха „страхотен” възторг от факта, че в САЩ и в Европа HIV-инфекцията все повече преобладава сред хетеросексуалните двойки. Реакциите срещу подобни твърдения приеха формата на преследване срещу хомосексуалистите от екстремистки групи като „скинхедз” и неонацисти. И все пак средният американец е изправен пред дилемите: дали да защитава гражданските права на онези, чието поведение смята за греховно и отвратително (и така да се съгласи с „оправдаването” на хомосексуалната дейност), или да изрази високо мнението си против хомосексуалистите и така да рискува или да бъде подложен на репресия от активисти на гейовете, или пък да изрази подкрепата си за акцията „бой на гейовете”, т.нар. „хомофобия”.

Като имат предвид политическия климат, при който се развива днес движението на гейовете, и допълнителните проблеми със СПИН-кризата, как Православната църква по най-ефективен и верен начин да изрази традиционното си виждане за сексуалността? За православните и другите християнски медици-професионалисти частичен отговор (и може би има само такъв) би могъл да бъде този: да се съберат и публикуват научни свидетелства, потвърждаващи че здравето се основава на традиционното християнско виждане. Някъде това се прави, но често консервативни евангелистски групи внасят в дебата тон на фундаментализъм или остро осъждане. Това просто поляризира становищата на дискутиращите. По-ефективно би било навярно оповестяването на данни от трезви медицински свидетелства от страна на църквите и другите властимащи органи в обществото. Във всеки случай, учителите и катехизаторите в православните училища и свещениците трябва да са информирани по тези въпроси и да говорят открито и високо за тях – както на децата, така и на възрастните. Ясно е, че повече не може да се осланяме на светското училище да дава пълна и истинска информация по такъв парлив проблем.

Един от елементите на дискусията е често чуваното обвинение, че СПИН е Божието наказание за греховното ни поведение. Това според мен просто е невярно и фалшиво. Наистина, Бог позволява да „изстрадваме” последствията на греховния си начин на живот и СПИН може би е днешното най-видимо следствие на този факт. Не можем обаче да твърдим, както правят мнозина, че Бог праща болести на конкретни хора като Божествена отплата за извършването на този специфичен грях. Хората в Съединените Щати са доста чувствителни към израза „сексуален грях”. Но колкото и безнравствена, греховна или просто противна да е хомосексуалната дейност, тя не е „по-достойна” за „отплата” под формата на смъртоносна болест от което и да е друго своеволно нарушение на Божиите заповеди. В действителност тя може да е далеч по-малко наказуема от другите греховни деяния, такива като аборта, насилието над деца и кражбата. Свещеното Писание заявява, че ще бъдем призовани да отговаряме за делата си при Второто Христово пришествие. Но ако е вярно (както ние смятаме), че „всичко добро ще бъде спасено”, то би било твърде арогантно, ако не богохулно, да направим извода, че HIV-инфекциите представят предварителен „окончателен съд” и присъда, произнесена над жертвата от Бога на негодуванието. Ако това е така, тогава (в светлината на казаното от св. апостол Павел в 1 Кор. 6:9-20) бихме могли да очакваме не само хомосексуалистите, но и идолопоклонниците, прелюбодейците, крадците, пияниците, грабителите и дори лакомите също да бъдат поразени от безнадеждна мъчителна болест със смъртен изход.

Накрая, няколко думи за възможния случай на предаване на HIV-вируса чрез причастяването с една лъжичка. Този въпрос също е доста деликатен и важен, тъй като много православни веднага отговарят, като ярко изразяват чувството си: „Бог не би допуснал това”. Все пак някои медици изразяват голяма загриженост относно нашия начин на даване на светите дарове. Би могло да се дискутира, че убеждението „Бог не би допуснал това” се основава на неправилно богословие на въплъщението. Кръстът е ярко свидетелство за това, че Бог наистина би „позволил това” ... разбира се не поради отмъстителност, а поради това, че Той зачита нашата свобода в греховния свят. Светата евхаристия наистина е тялото и кръвта на прославения Господ. Но те ни се преподават чрез естествените вещества хляб и вино. Фактът, че те са осветени означава, че те са „преобразени”: те са „изпълнени” и преобразени чрез присъствието и силата на Светия Дух. Това не означава, че те не присъстват в човека като вещества или че са трансформирани магически в някаква трансцендентна субстанция, която по природа не може да пренася опасни инфекциозни болести.

Трябва обаче да се чуят аргументите и на другата страна. Често се привежда свидетелството, че дори по време на чумата, опустошила средновековна Европа, няма доказателства, че свещениците и дяконите, които се причастявали със светото причастие, след това са били заразени от болестта повече (в по-голям процент) от другите хора. И сега няма нито един случай на предаване на вируса на СПИН чрез светата чаша. Наистина, съществуват истински свидетелства за това, че „Бог не би позволил това”, като знаем истината, че обективно и онтологически, а не само поради вярата на причастяващия се, евхаристийните хляб и вино са тялото и кръвта на прославения Господ. Вярата на Православната църква и опитът, основан на тази вяра, недвусмислено потвърждават този факт. Св. Йоан Дамаскин казва: „Хлябът и виното не са само знаци на тялото и кръвта на Христос (Боже опази!), но самото Божествено тяло на Господа.”23

Някои православни етици предлагат да се обмислят алтернативни начини на даване на светото причастие, например чрез индивидуални пластмасови лъжички. Такова нововъведение би се посрещнало с дълбоко негодувание от страна на вярващите. Независимо от това през последните години немалко свещеници получаваха писма или по телефона им се обаждаха родители, които отказват да се причастяват, а също и техните деца, тъй като знаят, че някои енориаши са хомосексуалисти или HIV-позитивни. Там, където наистина има такива случаи, е по-лесно да се вземат някои мерки за намаляване до минимум на опасността от предаването на вируса чрез причастието. Това може да бъде сторено просто, като причастяващият се трябва да отвори широко устата си и свещенослужителят да „излее” светите дарове направо, без докосва устата или слюнката. Свещеникът може също така да помоли онези, за които се знае, че са хомосексуалисти или HIV-позитивни, да приемат светото причастие след като всички останали вече са го приели.

Освен това свещеникът, чрез учителното и проповедническото си служение, трябва да напомня, че светото причастие се дава от Бога „за очистване на душата и тялото”. То трябва да се приема с вяра и любов. Св. Игнатий го нарича „лекарство за безсмъртие”. Както посочи преди няколко години д-р Пол Майендорф24, последните римокатолически изследвания също потвърждават, че няма нито богословски, нито научни причини да се смята, че съществува потенциална опасност от пренасяне на СПИН-вируса чрез светата чаша. За съжаление обаче тази твърде малка вероятност на някои места се разглежда по-подробно и на нея се обръща повече внимание, отколкото доказаното статистически пренасяне на вируса чрез безразборните сексуални връзки – както при хомосексуалистите, така и при хетеросексуалистите. В днешната атмосфера на „сигурния секс” изглежда повече вярваме на презерватива, отколкото на причастието.

Една статия, публикувана в Journal of the American Medical Association през 1988 г., прави заключение, че „рискът от инфекция след допир със слюнка в обикновени условия (например устен контакт с предмети, по които има микроскопично количество слюнка) би бил незначителен.”25 Това се подкрепя от най-новите клинични изследвания. На 27 май 1995 г. излезе един материал в The New York Times, озаглавен „Нафората намалява риска от бацили при причастието.” В него се описва едно изследване, в което се измерват бактериите върху нафората и в чашата за причастие. В 28 % от 45 наблюдавани случая микроби са били пренесени от един човек на друг чрез нафората, а същевременно в изследването се прави заключението, че „микробите, които потенциално биха могли да причинят болест, изглежда оцеляват само за кратко време във виното и след това не могат да бъдат възстановени по никой начин от виното.” На практика единственият риск за инфекция може да бъде за носителите на HIV-вируса, както и за онези, които имат нарушена имунна система. Макар в материала да не се повдига въпросът за причастяването от обща лъжичка, проучването потвърждава поддържаното от едно десетилетие насам мнение на изследователите, че възможността за пренасяне на HIV-вируса чрез общата чаша за свето причастие, включително използването на една лъжичка, практически не съществува.26

Необходимо е да се каже и още нещо по този въпрос. Като членове на Тялото Христово ние не можем просто да осъждаме хомосексуалиста и заедно с това и неговото (нейното) сексуално поведение. Трябва да правим разлика между двете, като уважаваме личността на грешника и същевременно назоваваме греха: духовния и физически вредоносния характер на хомосексуалните отношения. Следователно онези, които са HIV-позитивни, не трябва да бъдат презирани, какъвто и да е произходът на инфекцията. Независимо от това, дали СПИН-вирусът се е предал още в утробата на майката, чрез кръвопреливане и чрез неподходящо сексуално поведение, неговите жертви днес се отбягват както в древно време са отбягвали прокажените. Нашата отговорност към тях е в това, че ние трябва да се грижим за тях по същия начин, както Иисус Христос се грижи за всички, които обществото по Негово време отхвърляше и осъждаше. Та нали Той дойде да прости на грешниците и да излекува болните – проститутките, прокажените, митарите и слепите.

Мнозина християни (от медицински сестри до монаси) се грижат за жертвите на СПИН през последните години с внимание и състрадание в опита си да им помогнат да изкупят вината си и да преобразят живота си в оставащото им време от тяхното земно съществуване. Това е отговорност и на всеки от нас. Като оставим присъдата на Божиите ръце, ние морално сме задължени да отговорим на СПИН-кризата чрез нашата прошка, любов и непрестанна молитва в името на милионите, които вече страдат от нейното опустошително въздействие, и за множеството от жертви, които тепърва ще се появяват.27Автор Отец Джо Брек.

Превод: Валентин Кожухаров

Откъс от книгата "Свещеният дар на живота" [поръчай]

Бележки

1 Westminster Dictionary of Christian Ethics. Westminster, 1986, p. 271.
2 Във: „A Difference in Hypothalamic Structure Between Heterosexual and Homosexual Men”. Science, № 253р 1991, pp. 1034-1037. Известно е, че хипоталамусът регулира телесната температура, съня, глада, честотата на сърдечния ритъм и други автономни дейности на организма, включително сексуалното влечение.
3 Science News, vol. 141, 4 January 1992, p. 6.
4 The Truth About Homosexuality, 45. Вж. също кратката му статия „Homosexual Orientation and Genetics”. In: Ethics & Medics 21/5, May 1996, pp. 1-2, в която прави извода: „В действителност ние не знаем как генетичните и хормоналните фактори взаимодействат с влиянията на заобикалящия човека среда и пораждат хомосексуална ориентация в даден индивид. Най-многото, което може да се каже е, че генетичните и хормоналните фактори могат да предразположат към определена хомосексуална ориентация, но не могат да я предпоставят (да я определят предварително). Предразполагащите генетични фактори сами по себе си не довеждат до хомосексуална ориентация.”
5 В това отношение често се прави препратка към Йез. 16:49-50, където вината на Содом се вижда в гордостта, ненаситността, разкоша и небрежението към бедните и нуждаещите се. В по-пълния контекст обаче (16:35-63) се подразбират неестествените полови отношения.
6 Това е неологизъм, който замества обикновения термин paiderast (от гр. „обич към момчета, педерастия” – бел. прев.). Вж.: La Doctrine des Douze Apфtres, Sources chrйtiennes, No 248, Paris, Cerf, 1978, pp. 148-149 и бележка 4-та, стр. 149 относно други библейски и небиблейски, а също и юдейски, препратки, в които се осъжда педерастията.
* paidofqor… (педофториа) – по-съвременният термин на гр. paiderast… (педерастиа), означаващо „обич към момчета, педерастия”.
7 Вж. G. W. H. Lampe. A Patristic Greek Lexicon. Oxford, Clarendon Press, 1961, p. 997.
8 Nicene and Post Nicene Fathers of the Christian Church, XIV, 604.
9 Пълният текст може да се види в: Nicene and Post Nicene Fathers of the Christian Church, втора поредица, т. 8, 257.
10 Nicene and Post Nicene Fathers of the Christian Church, XIV, 598. Във връзка с това Стенли Харакас добавя Правило 19-то на Йоан Постник и Правило 4-то на Кирил Александрийски. Contemporary Moral Issues, 95.
11 Омилия 4 върху Римляни 1:26-27; Nicene and Post Nicene Fathers of the Christian Church, първа поредица, т. 11, стр. 355-359.
12 Вж. особено „Declaration on Certain Questions Concerning Sexual Ethics”, 29 December 1975, а също „Letter to the Bishops of the Catholic Church on the Pastoral Care of Homosexual Persons”, 1 October 1986.
13 Срв. Human Sexuality. Washington, DC, United States Catholic Conference, 1991, pp. 54-55 и п. 49.
14 James B. Nelson. Embodiment. Minneapolis, MN, Augsburg, 1978, pp. 188 и следв.
15 New York, Paulist Press.
16 Вж. особено стр. 85-87. Ако не греша, надписът „разрешено” (за печатане) впоследствие е махнат от книгата на Кийн.
17 Вж. неговото изследване „Homosexuality as a Moral and Pastoral Problem”, In: The Critical Calling. Reflections on Moral Dilemmas Since Vatican II. Washington, DC, Georgetown University Press, 1989, pp. 289-314.
18 Op. cit., 86.
19 Вж. особено предишното й изследване Psychogenesis. The Early Development of Gender Identity. London, Kegan Paul, 1982, а също Homosexuality: A New Christian Ethic. Cambridge, James Clarke, 1983.
* Терминът идва от лат. Narcissus – юношата Нарцис, който бил много красив и веднъж, като се видял във водите на един извор, се влюбил в себе си и започнал да страда по собствената си хубост и така продължило, докато умрял. Самият термин „нарцистичен” се използва в психологическата литература за обозначаване на такова състояние, при което човек изпитва ненормално и изключително силно любовно чувство към самия себе си.
20 Eros and Transfiguration, 321.
21 Вж. книгата му The Truth About Homosexuality, особено глави 4 и 5, както и приложенията. Той привежда допълнителни свидетелства, основани на последните проучвания, в статията си „Developing into Heterosexuality”, Ethics & Medics, vol. 22, № 7, July 1997, pp. 3-4. Тук Харви поддържа становището си, че „човек не променя сексуалната си ориентация. Теорията ми е, че всеки човек по естествен начин се развива като хетеросексуален, но различни пречки могат да блокират нормалното психосексуално развитие с течение на годините, особено в периода на тийнейджърската възраст. Чрез молитва, помощ, молитвена подкрепа от другите вярващи и известна професионална терапия немалко хора, може би около 30 % , от онези, които правят опит да се освободят, могат да възвърнат естествената си хетеросексуална ориентация.” По отношение на аргументите на генетиката по този въпрос той добавя: „Емпирични свидетелства, поддържащи тезата, че хомосексуалната ориентация е резултат от гените или хормоните на зародиша преди неговото раждане, просто липсват.” (4 стр.). Отец Томас Хопко, от православна гледна точка и от личен пастирски опит, също изразява становището си, че хомосексуалната ориентация често може да се сменя. В една известна брошура, публикувана от Отдела за религиозно образование на Православната църква в Америка (1989), той заявява: „Както всички изкушения, страсти и грехове, включително онези, които са дълбоко и често неизлечимо (поне както изглеждат) вградени в нашата природа поради тъжното наследство [от Грехопадението], хомосексуалната ориентация може да се излекува и хомосексуалните действия могат да спрат. С Бога всички неща са възможни. Когато християни-хомосексуалисти желаят да се борят, и когато те получават търпелива, съчувстваща и с истинска любов подкрепа от семействата и приятелите си... Господ осигурява победа по начин, известен само Нему.”
22 Немалко известни учени поставят въпроса за връзката между HIV-вируса и СПИН. Една статия в Reason magazine (June 1994) с автори Кари Мулис (носител на Нобелова награда), биохимикът Чарлз Томас (младши) и Филип Джонсън (професор в Калифорнийския университет) посочва един статистически значителен брой случаи на СПИН без HIV-вирус и HIV-позитивни случаи, при които не са се развили симптомите на СПИН за период повече от десет години. Те разглеждат въпроса за вируса на имунната недостатъчност поради три причини: 1) СПИН не е болест както другите болести, а по-скоро е синдром, който се определя от наличието на около 30 болести, предварително установени, заедно с положителния HIV-вирус. С други думи, истинската дефиниция за СПИН зависи от предпоставката (клинично неустановена), че той се съотнася с HIV-вируса.; 2) Някои фактори, различни от HIV-вируса, изглежда причиняват заболявания (например саркома на Карпози – злокачествено образувание на съединителната тъкан) и предизвикват замърсяване на кръвта, което причинява смъртта на хемофилиците. Въпреки това някои правителствени фондове са така структурирани, че да подкрепят изследванията на (предполагаемата) HIV-СПИН корелацията, чак до положението, че някои болести се определят като СПИН, за да се осигури финансиране от Ryan White Act. Например: „Туберкулоза с положителен [HIV] тест на антитела е СПИН; туберкулоза с отрицателен тест си е само туберкулоза”; 3) Огромното разпространение на СПИН в Африка се свързва с HIV-вируса, но без да е направено достатъчно акуратно и адекватно HIV-изследване. Както се посочва в Sunday Times of London (от октомври 1993), медицинските работници в Танзания заявяват, че статистиката относно разпространението на СПИН в Африка е сериозно манипулирана и преувеличена. „Няма никакъв СПИН”, казват те, „това е нещо, което е измислено. Няма епидемиологични основи за това. За нас той не съществува.” Авторите по такъв начин призовават да се правят контролирани (от независими представители) изследвания, които да потвърдят или отрекат предполагаемата връзка между HIV и СПИН. Същевременно те отправят остра критика към научната общност за това, че тя отказва да публикува свидетелствата срещу връзката с HIV. Последващите научни изследвания обаче непрекъснато говорят за връзка между HIV и СПИН.
23 Exposition of the Orthodox Faith. Nicene and Post Nicene Fathers of the Christian Church, vol. IX, ch. 13, p. 83.
24 От едно устно изказване по време на Летния институт на семинарията „Св. Владимир” през 1994 г.
25 Alan R. Lifson, MD, MPH. „Do Alternate Modes for Transmission of Human Immunodeficiency Virus Exist?”, JAMA, March 4, 1988, vol. 259, №9, pp. 1353-1356, на стр. 1354 (това изследване любезно ми бе предоставено от Charles A. Haile, MD).
26 Вж. в това отношение писмото на Георгио Деметракопулос, д-р по богословие, което се появи в: The Orthodox Observer, 23 September 1987, p. 20.
27 Едно популярно виждане за пастирските грижи, които трябва да се полагат за хомосексуалистите, и особено за жертвите на СПИН, може да се види в: Fr. Basil Zion. „The Orthodox Church and the AIDS crisis”. St. Vladimir"s Theological Quarterly 36/1-2, pp. 152-158; вж. също така Protodeacon Cyprian Hutcheson, MD. „How our Parish Dealt with AIDS”. In: Resource Handbook of the Orthodox Church in America, vol. II, №1, 1993, която може да се намери в Църковния съд на Православната църква в Америка, на адрес: PO Box 675, Syosset, NY 11791.





Гласувай:
9



Следващ постинг
Предишен постинг

1. detronator - Искам да разбера защо всички защ...
16.01.2012 14:53
Искам да разбера защо всички защитават хомосексуалистите? Другите хора да не са животни?
цитирай
2. stoian11 - Никой не ги защитава.
16.01.2012 16:10
Никой не ги защитава.
цитирай
3. anonimen65 - iskam da kaja samo edno
17.01.2012 00:33
blagodaria za pokanata v bloga:)
цитирай
4. roy - Стояне, да ти кажа честно - не ти ч...
17.01.2012 16:50
Стояне,да ти кажа честно - не ти четох поста,много е дълъг,а и темата е актуална.Бих искал да споделя моето мнение по въпроса.Аз мисля,че някой ако се чувства с обратни наклонности то това е проклятие за него.Нямам нищо против тези хора,но трябва да признаем и да бъдем честни пред себе си и децата си.Това е психическо отклонение и ако е хуманно да го толерираме,то не е морално да му придаваме нормални отенъци и квалификации.Нищо не ни пречи да бъдем толерантни,но бъдещето на децата ни ни задължава да бъдем честни.С две думи аз съм за толерантността ,но съм против прокламирането и демонстративността на поведения свързани с хомосексуализма.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: stoian11
Категория: Други
Прочетен: 255373
Постинги: 185
Коментари: 212
Гласове: 1605
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031