Православна психотерапия   Терминът “православна психотерапия” не се отнася до отделните случаи на хора, които страдат от психологически проблеми или невроза. Според православната традиция, след падението на Адам, човекът е болен, неговият разум (nous) е помрачен и той е загубил връзката си с Бога. Смъртта навлиза в човешкото битие и причинявата множество антропологични, социални, дори екологични проблеми. В тази трагедия, падналият човек запазва Божия образ в себе си, но напълно загубва подобието си с Него, тъй като връзката му с Бога е прекъсната. Въпреки това, въплъщението на Христос и работата на Църквата цели да направи възможен стремежа на личността към богоуподобяване, което е и възстановяване на връзката с Господа. Това движение от състояние на падение до състояние на обожение се нарича изцеление, тъй като е свързано с нейното завръщане от състояние да пребивава срещу естеството към състояние на живот в естеството и над него. Чрез придържане към православното лечение и практика, както са ни открили Светите Отци, човекът може успешно да се справи с помислите и страстите си. Бих искал отново да подчертая, че диагнозите на всички невротични и патологични състояния не са предмет на това изследване; те принадлежат на психиатрията и неврологията. От друга страна, множество невротични болести са причинени от страха от смъртта, липсата на смисъл в живота, чувството за вина и изгубената връзка с Бога от страна на човека. Със сигурност богословието на Църквата може да помогне като предпазва или изцелява хората, които страдат от екзистенциални дилеми. Докато психиатрията и неврологията са призвани да лекуват патологичните аномалии, то православното богословие лекува по-дълбоките случаи, които ги предизвикват. Целта тук е да се намери пътя, по който личността идва в общение с Бога и по този начин изпълнява предопределението на човешкото си съществуване, а така също и метода, чрез който човек може дори да се предпази от множеството физически заболявания. Православната психотерапия ще бъде с тази си цел по-полезна за тези, които искат да решат екзистенциалните си проблеми; за тези, които са разбрали, че техният разум (nous) е помрачен и за тази цел те трябва да се освободят от тиранията на страстите и помислите си (logismoi), за да постигнат просветление на техните умове в общението с Бога. Цялото това лечение и изцеление или психотерапия е тясно свързано със съзерцателната традиция на Църквата и с нейния исихастки живот и е съхранено в текстовете на “Добротолюбието”, в съчиненията на светите отци на Църквата и преимуществено в учението на св. Григорий Палама. Със сигурност никой не може да пренебрегне факта, че съзерцателният и исихасткият живот е същият живот, който може да бъде видян в живота на пророците и на апостолите, както точно е описан в текстовете на Светото Писание. От това става ясно, че съзерцателният живот всъщност е евангелският живот, който е съществувал в Западния свят преди да бъде заменен със схоластичната теология. Дори съвременните учени на Запад отбелязват този факт. Наистина, съзерцателната традиция е общата традиция на Изтока и Запада, преди да се наложи схоластицизма и идентифицирането на теологията с метафизиката. И това е тази традиция, която напълно успокоява човешкия дух, който търси пълнота и цялостност, вътрешен мир и покой. В хаоса и болката на съвременния свят, трябва да открием този целителен начин и да заживеем както ни препоръчват светите отци на Църквата. Със сигурност Светите Отци предшестват съвременните психолози и психиатри. Личности, които са изцелени, са доказателство, че Църквата е въвлечена в обществото по един спасителен (промислителен) начин. Съвсем ясно, че великата цел, на която Църквата служи се проявава чрез нейното богословие и живот. Съвременният човек, уморен и обезкуражен от множеството проблеми, които го измъчват, търси почивка и пристан. Най-важното, той търси лек за душата си  от перманентната “умствена депресия”, в която живее. За да обяснят причината, в наше време могат да се открият в обръщение множество обяснения, давани от психиатрите. Психотерапията в частност, е широко разпространена. Докато преди всички тези неща бяха почти неизвестни, сега те са често явление и много хора се обръщат към психотерапевтите, за да намерят успокоение и утеха, което отново ни показва, че съвременният човек чувства, че има нужда от изцеление. За да се постигне богообщение, да се доведе човекът до онова благодатно състояние на обожение, той първо трябва да бъдем изцелен. Затова, отвъд всички тълкувания, Православието е преди всичко наука и практика за изцеление. То ясно се отличава от останалите методи на психиатрията, тъй като не е антропоцентрично и защото то не извършва своята дейност чрез човешки методи, но с помощта и енергията на божествената благодат и най-същественото чрез синтеза на божественото и човешкото волеизявление, чрез синергизма между тях. В тази глава искам да посоча дълбинната същност на Православието и методите, които то използва за постигане на това изцеление. Православната Църква е лечебницата, в която всеки болен и депресиран човек може да бъде изцелен.   Исихията като метод на изцеление   Един от фундаменталните методи на лечение на душата е покоят в пълния смисъл на думата. Съвременният човек търси изцеление за своя живот, прецизно, особено за своето вътрешно състояние, тъй като той е пренапрегнат. Затова и едно от посланията, които Православието може да предложи на съвременния изнурен, обезсърчен и затруднен свят е посланието за покой. Смятам, че Православната традиция има огромно наследство, което може да предложи в тази област. В следващите редове ще се опитам да обясня повече за значението на исихията и исихазма за изцелението на душата, ума и сърцето.  Исихията и исихазмът са сред основните лекарства за постигане на вътрешно здраве. И както липсата на покой е първопричината за проблемите, напрежението, безпокойството и несигурността, така също и за психическите и физически заболявания, ще се опитаме да хвърлим поглед върху тези случаи, които са анти-исихазъм, който е най-главната причина за появата на абнормалната ситуация. Затова ние разглеждаме исихията като метод на изцеление на душата, а анти-исихията като причина за психическите и физическите заболявания. 1. Исихия (Покой) Преди да дам определение на понятието исихия, или покой, искам да обърна внимание на нейната голяма стойност за изцелението на душата. Светите отци, които са живяли в протежение на цялата православната традиция подчертават огромното значение на православната исихия. Свети Григорий Богослов отнася исихията като много важна за достигане на Богообщение. “Необходимо е да бъдем в покой, за да постигнем чисто общение с Бога и постепенно да върнем ума от неговите скиталчества.”(1). Чрез покоя човекът очиства своите чувства и сърце. Така той познава Господа и това Богопознание е неговото спасение. Свети Таласий, който напълно се придържа към тази линия, казва: ”Исихията и молитвата са най-големите оръжия на добродетелността, тъй като те очистват ума и му дават духовно вътрешно просветление. Чрез исихията умът се очиства и се превръща във възприемчив инструмент за търсене на Бога.” Наистина, това, което ние знаем от учението на отците, умът е нещо различно от интелигентността. Когато умът е помрачен от страстите, той престава да вижда неведомостта на Господа (умът е мъртъв), докато когато умът е освободен от страстите, той ясно вижда Бога като светлина и тази светлина е животът на човека. Както вече казахме, чистотата на ума се постига чрез исихията. Добре известно е за тези, които изучават писанията на светите отци, както и за тези, които се опитват да водят този духовен живот, че има исихия на тялото и исихия на душата. Първото се отнася до външните неща, а второто до вътрешните. Исихията на тялото обикновено се отнася до исихастката поза и до усилията да се намалят до крайност външните движения, образите, които се получават и  възприемат в душата от сетивата. Исихията на душата означава, че умът е постигнал способността и силата да възприема всякакво изкушение като измамност (прелест). В това състояние човешкият ум, който вече притежава бдителност и покаяние, е съсредоточен в сърцето. Умът (енергията) е събран в областта на сърцето (най-важното), съединява се с него, и така постига частично или по-пълно Богопознание. Покоят на тялото е ограничен в тялото. “Началото на исихията е послушанието.” Средната степен е тази на просветлената сила и образ; а последната е екстазът или изключителния стремеж на ума към Бога. Свети Йоан Лествичник, като има предвид външната страна на телесния покой, пише: “Любителят на покоя държи устата си затворена.” Не само така наречените съзерцателни отци отбелязват и описват атмосферата на исихията, но същото правят и така наречените “социални” отци. Всъщност, в Православната традиция няма пряко противопоставяне между действието и съзерцанието, нито между съзерцателните и социалните отци.   В писмото до своя приятел свети Григорий, св. Василий Велики пише за исихията като начало за очистване на душата и за исихията на тялото, което е възпиране на езика, гледането, слушането и говоренето. Като пример той казва: “Самото начало на душевното прочистване е спокойствието, с което езикът не се въвлича в обсъждане на човешките дела, нито очите в мечтателност за розови бузки или за посетителите, нито ушите в снижаване настроението на душата чрез слушане на песни, чийто единствен предмет е да забавляват, нито думите, изговаряни от острумниците и палячовците – практика, която преди всичко се стреми да успокои устроението на душата”. Това изразява степента на спокойствие, на което отците се наслаждават в пустинята, когато се опитват да постигнат Богопознание в университета на пустинята, след като са пребивавали в светските училища за придобиване на светско познание. Като резултат, това светило на Кесария, ни предоставя класически пасаж, който ни показва, че той е имал отлично познание за живота в исихия. Той пише: “Когато разумът не се разсейва по външни неща, нито се занимава със света около нас, който влиза чрез сетивата, тогава той се отдръпва в себе си и по своя воля се устремява към доближаване до Бога. Когато той е просветлен от  славата, тогава той започва да забравя дори собственото си естество. Вече нищо не е в състояние да свлече душата до мисъл за преживяването или в загриженост какво ще облече тялото и като се наслаждава на свободата от земните грижи, тя обръща целия си интерес към достигане на вечните блага. Исихията на тялото е полезна за постигане на вътрешен покой на душата. “Покоят на тялото е знанието и владеенето на чувствата и възприятията.” На друго място, когато Свети Йоан Лествичник говори за този вид исихия, той има предвид живеенето в пустинята (отшелничество). Със сигурност, както вече беше казано, пустинята и цялостната исихия на тялото са полезни за придобиване на вътрешна духовна исихия. Но отците разбират исихазма не като “живеене като отшелник, нито като отдалечаване в пустинята, а като непрекъснато пребиваване в Бога.” Въпреки че пустинята има голямо значение в това да ограничи образите и движенията, идващи от външния свят, тя не е превърната в абсолют. Никита Стифат я характеризира в това отношение. Той напомня, че добродетелта не е ограничена в едно място и че целта на човека е да “освободи силите на душата и да ги съсредоточи в цялостна добродетелност като в една точка на действие съгласно естеството.” Като казва, че тези неща не идват отвън, но “са ни осигурени от създаването”, той завършва: “Пустинята не е нужна, ако ние влезем в Небесното царство чрез покаяние и спазване на всички Господни заповеди.”   Във всички случаи пустинята и исихията на тялото като цяло помагат на човека да постигне исихия на духа. Свети Йоан Лествичник пише в своята забележителна творба, че покоят на душата е “точно познание и владеене на собствените мисли”. Покоят на душата е наука за мислите и здравия разум. Храбростта на овладяното мислене е приятел на покоя. Това поддържа непрекъсната бдителност пред дверите на сърцето, като убива или прогонва мислите, които идват.” Свети Симеон Нови Богослов, като пише за вътрешния покой казва: “Исихията е несмущавано състояние на ума, покой на свободната и радостна душа, нетревожно и неразколебано разположение на сърцето, виждане на светлина, познание за тайнствата на Бога, мъдра дума, дълбинност на идейната представа за Бога, възвеселяване на душата, чист разговор с Бога, бдящо око, вътрешна молитва, съюз с Бога и общение, пълно обожение, безболезнено възлагане на Бога в големите аскетични трудове.” Другите отци също говорят за това свято състояние на душата, тъй като животът в Христа е общ опит за всички светци. Според свети Григорий Синаит “Исихията означава да отстраним всички мисли освен най-божествената, която идва от Духа, понеже като приемаме предишните мисли за добри, губим какво е по-доброто.”          Това отхвърляне на идейните представи е част от човешкия стремеж за очистване на интелигентната част на душата. Атлетите в духовната борба се борят да отхвърлят мислите, които дяволът посява с единствената цел да наруши вътрешната цялост на душевните сили и да отслаби човешкото сърце. Ето затова Православието е терапевтична наука. Както прочетохме в писанията на светите отци, които се отнасят до този предмет, ние ясно видяхме, че християнството лекува болната душа и сред средствата за нейното изцеление първото място се пада на опазването на ума, прогонването на нежеланите мисли, като се опитваме да ги убием преди да са влезли в дверите на сърцето. Исихията преди всичко е опазване на ума, бдителност в собствените мисли и е изразена от свети Таласий: “Сложете печат на своите чувства чрез покоя, и преценявайте мислите, които ви нападат.” Свети Григорий Палама, най-главният защитник на този метод на очистване на сърцето и мислите, което е необходима предпоставка за познанието на Бога и общението с Него, в своята проповед на празника “Въведение Богородично” говори за исихасткия живот. Показателно е, че атонските светци, като говорят от опит, виждат Дева Мария като пример за умната исихия, тъй като тя е влязла в общение със Светата Троица в покоя на Светая Светих. Той пише, че ние не можем да постигнем Бога и Богообщението без да сме се очистили и без да сме изоставили всички сетивни неща и чувства, и без да сме надрасли мислите на човешкото знание и да сме надскочили изобщо всички мисли. Точно това, което Св. Богородица е направила. Търсейки Богобщението, “Девата е намерила светата исихия за свой водач: утихването на разума, покоя от светското му устроение, нещата под забрава, споделянето на тайните, придържането встрани от идейните представи към това, което е по-добро. Тази практика наистина е същинско въведение във виждането (theoria) на образа на Бога – или да го кажем по-добре – единственият пример на наистина изцелената душа.” След това свети Григорий описва добродетелите като лекарство за болестите на душата, за страстите; виждането, казва той, е плод на разкриването, чийто край и форма е обожението.” Душата, с други думи, е изцелена чрез добродетелите, но когато изцелението е съединено с Бога посредством виждането, към което води пътят на тишината (безмълвието). Чрез виждането (theoria) човек се обожва, а не чрез отразяването на думи или видими неща, но чрез обучение в тишина.                   Чрез този метод на Православната исихия и учение, ние се изцеляваме, като “се освобождаваме от мисълта за нещата и се обръщаме към Бога”. С постоянни усилия и молитви ние някакси докосваме това, което не може да се докосне и представлява благословената сърцевина.   Така тези, които са очистени в сърцето си чрез светата исихия, след като бъдат неописуемо проникнати от нетварната светлина, която е извън сетивата и ума, виждат Бога и себе си, като в огледало. Важните моменти в тази проповед са, че чрез метода на Православието, който е преди всичко метод на съзерцателната исихия, ние очистваме ума и сърцето си, и по този начин се съединяваме с Бога. Това е единственият метод на запознаване с Бога и общуване с Него.       Светите отци наричат това мира на душата и почивката на седмия ден от Сътворението. Човешкит ум, очистен чрез метода и трениран в светата исихия, пази деня на седмия ден, почивката в Господа. Палама, като говори за Божествения покой, почивката на Господа, когато Той си “почина от всичките Свои трудове” и за почивката на Христа, който се спуска с Негова Божествена душа в ада, и за краткия престой в гроба на Неговото тяло в Божествената природа, пише, че ние също трябва да се стремим към този Божествен покой, което всъщност значи, че трябва да съсредоточим ума си върху неотклонното внимание и непрестанната молитва. Този Божествен покой на седмия ден е всъщност съзерцателната исихия. “Ако оттеглите ума си от всички мисли, дори и от добрите, и се обърнете изцяло с неотклонно внимание и непрестанна молитва, вие също ще влезете в Божествения покой и ще постигнете благословеното седмо небе, като видите сами себе си и чрез себе си да бъдете въздигнати във виждането на Бога. Трябва да се отбележи, че светецът говори за тези неща в разговор с паството от неговия диоцез в Солун. Това означава, че всеки в различна степен на дълбинност може да постигне опита на Божествения покой. Това именно е учението, което е загубено в днешно време. От това, което казахме за съзерцателната исихия, всеки може да види защо личностите, които я практикуват, са наречени исихасти. Исихаст е този, който следва пътя на покоя, който всъщност е пътят на Православната традиция. Нейната цел е да ни заведе при Бога и да ни свърже с Него. Свети Йоан Лествичник казва: “Може да изглежда странно, но исихаст е този, който се бори, за да запази своя духовен аз затворен в къщата на тялото... Исихастът е като ангел на земята. На хартията на любовта и писмата на ревността, той освобождава молитвата си от леността и безгрижието. Исихаст е този, който вика: ”Господи, готово е сърцето ми”. Той казва: “Спя, но сърцето ми бди.” Наистина, както вече беше напомнено, исихията е най-подходящият начин за самовглъбяване, за приближаване на душата към Бога и за общение с Него. Тя е много важна за общението с Бога. Свети Григорий Палама, след като обяснява надълго, че човешният ум (енергия) трябва да се събере в сърцето и в това, което е в сърцето, което от своя страна е “резервоар на интелигентността и първият интелигентен орган на тялото”, “резервоар на мислите”, където е заселена благодатта на Бога, пише: ”Можете ли тогава да не видите колко е важно, че тези които много силно искат да обърнат внимание на тяхната вътрешна тишина, трябва да съберат заедно ума и да го изпратят в тялото, особено в това “тяло”, най-съкровеното от което, което ние наричаме сърце?” Но ние трябва да наблегнем и особено да подчертаем, че упражненията в исихия не са само човешки стремеж да съберем ума в самия себе си и неговият съюз със сърцето не е само технически метод. Тези упражнения в исихия са вдъхновени и ръководени от Светия Дух и се изразяват в покаяние и обрат. Това не е просто изкуствен метод, който на някаква дълбочина и широчина може да бъде открит в антропоцентристките системи. “Исихията на православния монах извира органично от дълбоката “метанойя” и от неговото силно желание да следва заповедите на Христа. Това не е изкуствено допълнение към духовния живот от теологията на Ареопагит, която не отхвърля резултатите, постигнати в тишината на ума, и в този смисъл се приближава и дори подкрепя исихазма. Но има тази съществена разлика: православните аскети не постигат тишината на ума чрез абстрактна философия на апофатичната теология, а чрез покаяние и борба срещу “закона на греха (Рим.7,23), който действа в човешката природа”. Всички отци правят тази връзка между съзерцателната исихия и покаянието. Свети Григорий Синаит пише: “Без практиката на непрестанен плач, е невъзможно да се понесе врящия казан на покоя.” Този, който плаче за нещата, които предшестват и довеждат до смъртта има търпение и смирение, които са двата основополагащи камъка на исихията. Без покаянието и без тези два стълпа, исихастът ще има “гордост и разсеяност.” Затова методът на упражняване на исихията – и това трябва да бъде силно подчертано – е свързан с покаянието, сълзите, скръбта и виновността. Без всички тези неща исихията е лъжлива и следователно безполезна. Целта на исихията е  очистването на сърцето и ума. Това е невъзможно без сълзи и печал. Следователно, за атлета в съзерцателната исихия сълзите са начин на живот. Чрез съсредоточаване на ума в сърцето, той придобива способността да вижда собствената си нищета пред собствените си очи и сърце, и рони сълзи в покаяние. Като покаянието нарастне, той се очиства и постига знание “от” и “за” Бога. Но исихията също така е тясно свързана със спазването на Христовите заповеди. Най-големите оръжия на всеки, който се стреми да води живот на вътрешен покой с търпение са “самоконтрола, любовта, милосърдието и четенето на духовна литература”. Според свети Григорий от Синай всеки, който упражнява исихията, трябва да има за основа добродетелите на “мълчанието, самоконтрола, бдителността, смирението и търпението”. По същия начин той трябва да извършва три дейности, угодни на Бога: псалмопение, молитва и четене, и ръкоделие. В друга връзка същият светец подчертава, че “първото изискване за исихия е да имаш вяра и търпение и с цялото си сърце, да имаш сила, да обичаш и да се надяваш”. На друго място той отново набляга върху други добродетели, като самоконтрола, мълчанието и самоукоряването, “което е смирението. Всички те се поддържат и подкрепят една друга; молитвата се ражда от тях и расте завинаги.” Разбира се, някой може да обърне внимание на храната, като упражнява въздържанието така, че умът да не оглупява от храната: ”онзи, който упражнява исихия, трябва винаги да бъде в нужда, да не бъде задоволен. Защото с натежал стомах и разум оглупял по този начин, никой не може да се моли с чистота и постоянство. Сънят идва след много храна и множество мечтания изпълват ума.” Тези неща показват, че исихасткият начин на живот предполага изпълнение на Христовите заповеди, тъй като това поражда добродетелността. Също както добродетелите не са независими от покоя, така и покоят не е независим от спазването на Божиите заповеди, Неговия закон. Напротив, неспазването на Божиите заповеди и оставането в страстите, не се считат за православна исихия, и дори да е започнала да се появява, това ще я унищожи, тя ще изчезне. Нищо няма по-голяма сила от разстройването на състоянието на покой или на лишаването от Божията помощ от следните страсти: грубост, преяждане, пустословие, суета, високомерие, и господарката на всички страсти – гордостта. Всички тези неща показват, че съзерцателната исихия е необходима за опазване чистота на душата от страстите и за Богообщението. Това не е разкошът на нечии живот, това не е упражнение само за малцина, не е метод за възприемане само от монаси, но е за всеки. Това е метод необходим за постигане на съзерцателност в Бога и за обожението, което се явява и цел на човешкия живот. Има различни нива в съзерцателната исихия. На много места в Евангелието може да се види как Господ поучава за изчистването на сърцето от страстите, за вътрешната молитва, за освобождаването от властта на мислите и така нататък. Той самият е показвал на своите ученици значението на пустинята. Това помага на личността да победи врага. По този начин Апостолите са включвали много от така наречените съзерцателни теми в проповядваното учение. Добре известно е, че след своето Кръщение, нашият Господ “е заведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушаван от дявола (Мат., 4,1). Именно в пустинята Той е победи дявола, който Го е постави пред трите добре известни изкушения. Много пъти откриваме Господ да се отдръпва в пустинята, за да си почине, но също и по този начин да научи своите ученици колко е голямо значението на пустинята. Той отплува на лодка, за да се усамоти в пустината (Мат.14,13). След чудото с умножаването на петте хляба “когато Той се отдалечи от множеството и се възкачи на планината, за да се помоли в уединение и когато настъпи вечерта, Той още беше там”. (Мат.14,32). Много е важно, че когато Неговите ученици се събират “и му казват всички неща, които са направили и които са проповядвали, Той им казва: дойдете сами в уединено място и си починете” (Марк 6, 30-31). Господ прекарва цялата нощ в молитва. Евангелист Лука пише: “Той се качи на планината, за да се моли и прекара цялата нощ в молитва към Бога” (Лука 6, 12). И в Своето учение Христос набляга на значението на съзерцателната исихия и на освобождаването от страстите, които са в нас. Като ни учи как истински да се молим, Той казва: “когато се молите, влезте в стаята си, и когато затворите вратата, се молете на Отца си, който е на тайно място.” (Мат 6,6) Като тълкува това насърчение от Господа, свети Григорий Палама пише: “ ...обвивката на душата е тялото, нашите врати са петте сетива, душата влиза в обвивката си, когато умът не се шляе във всички посоки, не скитосва в нещата и делата на света, но остава вътре, в нашето сърце. Нашите сетива стават затворени и остават затворени, докато не им позволяваме да се прикачат към външните чувствени неща и по този начин умът ни остава свободен от всяко светско прилепване, и чрез тайната умна молитва ни съединява с Бога Отца. “И вашият Отец, Който вижда тайното, ще ви въздаде наяве”, добавя Господ. Бог, който знае всички тайни, вижда духовната молитва и я възнаграждава открито с големи дарове. Така както мирото облагоухава стъкленицата много по-силно от всичко друго, така и молитвата колкото по-бързо се затвори в сърцето, преизобилства в преголямата Божествена благодат. Господ казва на Своите ученици, които са заспали в Гетсиманската градина: “Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение” (Мат. 26, 41) Допълнително Той ни съветва да пазим ума си, особено сърцето си, чисти от страстите и от разнообразните мисли: “Иисус като разбра помисли им, отговори им и рече: “какво размишлявате в сърцата си? (Лк.5, 22)”. Като обвинява книжниците и фарисеите, Той казва: “Слепи фарисеи, първом очистете извътре чашата и блюдото, за да станат чисти и отвън” (Мат.23,26). Посланията на Апостолите също наблягат върху значимостта на пустинята, съзерцателната молитва, вътрешното очистване и бдителност. След като се обръща и приема Христа, апостол Павел преминава през Арабската пустиня, където се покайва за предишното си поведение (Гал. 1, 17). Апостолът, който е знаел най-много за вътрешния покой на ума, дава най-много съвети на своите учиници. Като осъзнава, че християните, които са съединени с Христа, имат ума Христов, той пише: ”Ние имаме ум Христов” (1Кор. 2, 16). На друго място той окуражава: “Умъртвете земните си членове” (Кол . 3, 5) С благодатта на Бога, Апостолът е видял вътрешния закон на неговите членове, които се борят срещу закона на неговия ум” (Рим 7, 23). И по отношение на предмета на молитвата той е ясен. Молитвата трябва да извира непрестанно в сърцата на християните: “Постоянствайте в молитвата, като бодърствувате в нея с благодарност” (Кол. 4, 2), “Непрестанно се молете” (1Сол. 5, 17) Апостол Петър дава същите заповеди, което показва, че членовете на Църквата имат общ живот: “Бъдете трезви, бъдете бодри, защото вашият противник, дяволът обикаля наоколо и реве като лъв, търсейки кого да изяде.”(1 Пет. 5, 8) Всички тези неща показват, че на практика християните могат да постигнат покой и също така виждане на Бога. В това отношение всички отци са крайно изразителни. Петър Дамаски пише: “За всички хора е нужно това посвещение и покой, частичен или цялостен, и без него, е невъзможно да се постигне каквото и да е смирение или духовно знание.”  Това е единственият метод и път на Богопознание, както вече отбелязахме, според учението на свети Григорий Палама. Някои хора поддържат мнението, че исихията, по начина, по който я описват отците е бездействие, а не действие. Всъщност, случаят е напълно противоположен. Исихията е изключително действие в незабележимост и тишина. Личността е в почивка и покой, за да разговаря с Бога, за да си позволи своята свобода и да приеме Самия Бог. И ако ние отчитаме факта, че най-големите проблеми, които ни тормозят са психически и вътрешни и ако смятаме, че повечето болести (психически и физически) се пораждат от усложняването на мислите, което всъщност е нечистотата на ума и сърцето, ние можем да разберем голямото значение на съзерцателната исихия. И така, това е действие и живот. Исихията предлага невероятни условия, за да обичаме братята си безстрастно, за постигане на неегоистична и безстрастна любов. Този, който не е привлечен от светските неща, обича покоя. Този, който обича човека, обича всички хора, (св. Максим Изповедник). Как може някой да има неегоистична любов, която е една от целите на духовния живот, когато е овладян от страстите? И така, исихасткият живот е живот с усилена активност, но в истинска и добра деятелност. Покоят на светците трябва да бъде разглеждан не като безразличие, а като форма на усилена активност. Още повече Бог се разкрива по същия начин във връзките си с човека. Движението на Бога към човека не е само стремеж към показване, но също и стремеж към разкриване. Това не е само разкриване на думите, но също и на изразяване на покоя. Ето защо човекът, за да се доближи по-близо до Бога, не се задоволява само да приеме Неговите енергии, които се разкриват, но също така се стреми да приеме в тишина тайната на Неговата непознаваемост. Не е достатъчно само да чуваме Неговата дума, но всеки трябва да се стреми към слушането на Неговия покой. Втората част води към съвършенството, но първата я предпоставя. Всъщност, както свети Игнатий Богоносец отбелязва: само “този, който наистина е постигнал словото на Иисус, може също така да чуе и Неговия покой, и по този начин да стане съвършен”. И така, копнежът на човека към Бога не трябва да бъде само копнеж към действието, но също и копнеж по невидимото; този стремеж не трябва да бъде само свидетел на изповедта, но също и свидетел на мълчанието и покоя. Поради това отците говорят за “плодотворния покой.” Когато се практикува правилно, той дава голяма помощ на човека, преобразява неговата личност, обновява съществото, съединява го с Бога. Тогава и неговите социални връзки са също добре поставени. Когато човекът се стреми с любов към Бога, тогава и Бог се стреми с любов към човечеството. Исихазъм Православието е терапевтична наука, чиято цел е да изцелява човешките болести. Това никога не бива да остава незабелязвано, защото, ако го правим, ние разрушаваме цялата му същност и съдържание. Очистването, необходимата предпоставка за обожението, се постига чрез метода на Православното посвещение, в което исихията заема много важно място. Методът в неговата пълнота и съотносимия начин на живот, се наричат исихазъм. И така, личност, която се бори в атмосфера на покой, се нарича исихаст, и този начин на живот в покой, се нарича исихазъм. Със сигурност познаваме исихазма като богословско движение от 14 век, основно представлявано от свети Григорий Палама, което използва частично психо-соматични методи, и търси, с помощта на Божията благодат, да съедини ума и сърцето, за да могат да живеят в общение с Бога. Свети Григорий поддържа мнението, че това също така продължава в тялото. Което означава, че тялото също може да постигне опитност в живот по Бога. Варлаам, противно на това, и без да познава неговият метод, става негов противник, в резултат на което е осъден от Църквата. Исихасткият конфликт, както е бил наречен, завършва със Събори, които са свикани в Константинопол през 1341, 1346 и 1351 години. Последният Събор, който “узаконява” Палама, защитникът на исихасткия живот, е решено да бъде Вселенски: “Смятаме, че Съборът в Константинопол от времето на свети Григорий Палама през 1351 година, въз основа на голямата богословска дейност, която извърши, може да бъде и трябва да бъде причислен към Вселенските събори на Православната Църква, към която това учение принадлежи и по никакъв начин не е от по-нисък ранг в сотериологичната значимост на нейното богословие. Този Събор постановява доказателствата относно жизнения опит и богословие, които засягат спасението в Христа.” Исихасткото движение не се появило за първи път в 14 век, а съществува от първото столетие от живота на Църквата. Ние откриваме исихия в Светото писание, в първите Отци на Църквата. Така исихазмът установява истински форми на християнския живот. Ние също използваме термина исихазъм, за да характеризираме метода, използван, за да се съсредоточи ума в сърцето. В усилията си да бъде очистен, човешкият ум стои молитвено в сърцето, като непрекъснато повтаря Иисусовата молитва. Тя не е многословна. Това е непрестанно напомняне на Името на Иисус Христос. В същото време умът бди над мислите и не допуска те да влязат в дверите на сърцето. Както отбелязва свети Максим Изповедник, бдителността е свързана с молитвата. “Но умът може още по-дълбоко да проникне в сърцето, когато чрез Божествения импулс, той се съединява със сърцето, като се освобождава от всички образи и представи, докато сърцето е затворено срещу всички чужди елементи. Тогава душата прониква в мрака на едно твърде специфично естество и след това се смята, че заслужава да застане неописуемо пред Господа с чист ум.” Много методи се използват, за да се постигне това съсредоточаване и възвръщане на скитащия ум в сърцето. Същественото е, че методът, който използваме трябва да бъде съчетан с покаяние, защото в противен случай ще се снижи до механичен метод. В своята проповед за Неделята на митаря и фарисея свети Григорий Палама представя молитвата на митаря, начина по който той се моли като вид исихастка молитва. Той цитира Евангелието: “Събирачът на данъци, застанал надалечe не смеел дори да повдигне поглед към небето, но с превит гръб, се молел: “Боже, бъди милостив към мен, грешния” (Лука 18,13). Като тълкува този пасаж свети Григорий казва, че думата, използвана тук за позицията на тялото, показва продължителността на стоене в тази поза, съчетани с неотстъпността в прошението и думите на разкаяние. Митарят казвал: “Боже, бъди милостив към мен, грешния”. Нищо повече.  Без да  предполага или да мисли нещо друго, той обръща внимание само на себе си и Господа, като превърта своята молитва и като умножава просто самоубеждението, което е най-ефикасният вид молитва. Някои тук виждат значението на простата молитва “Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния”. Исихастът, като митаря, не мисли за абсолютно нищо, но съсредоточава ума си в думите на молитвата. Палама тълкува думите на Христос за митаря, че “не вдигал и поглед към небето”, чрез съотнасяне с фигурата на исихаста. “тази позиция на тялото е била в едно и също време стоене и позволение, и отбелязва не само нищия слуга, но също и осъдения.” По този начин фигурата на митаря показва “правилното осъждане и самоукоряване за това, че считал себе си за незначителен и за небесния, и за земния храм.” Фактът, че той се биел в гърдите също показва участието на тялото му в болката и скръбта на душата. Като се биел в гърдите с крайно съжаление, и така се представял за недостоен за наказание, изпълнен с дълбока печал, навеждал главата си като някой осъден, той се наричал грешник, и с вяра молел за милост” Ясно е, че притчата за митаря и фарисея е използвана от Христос, а също и от свети Григорий Палама, за да тълкува притчата “исихастки”, за да представи покоя и молитвата като най-добрия начин да получим благодат от Господа. Това е най-съвършената молитва. Това е молитва от една дума, тя съдържа дълбоко съжаление, тялото участва в молитвата, тъй като то също получава благодат от Бога, и молитвата пази атмосфера на самоукоряване и почти осъждане. Тъй като еретикът Варлаам се присмивал на исихастите от своето време за това, че използват особено навеждане на главата и тялото, за да постигнат съсредоточаване на ума и по същия начин да развиват силите на душата, свети Григорий се позовава на случая със свети пророк Илия, който се молел на Бога с глава, положена между коленете: “И Илия, съвършен във виждането на Бога, с глава на коленете си, старателно събира ума в себе си и в Бога, и освобождава народа от многогодишната суша.” Така свети Григорий препоръчва начин за събиране на ума: ”...очите да не се въртят насам-натам, а да почиват на дясната страна на гърдите или в пъпа, за да изпратят силата на ума, който е разсеян когато гледа навън, обратно в сърцето, чрез пребиваване на тялото в тази поза.” Като взема отношение по темата как да се молим, свети Григорий Синаит препоръчва: “Сутринта седнете на нисък стол и насилете ума си да се снижи от главата в сърцето и го задръжте там; превийте се болезнено с гръдния си кош, раменете и врата, докато ви стане много неудобно, и плачете непрестанно с душата и духа си: ”Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния”. На друго място също свети Григорий Синаит описва метода на молитва, който съсредоточава ума и се нарича исихазъм. “Понякога, най-често, защото е  уморително, седиш на стол; друг път, временно легни протегнат за малко отпускане. Седеното трябва да бъде в покой, “отстояващ молитвата”. Не се отдавайте на страхливост заради усилията в трудовете, но работете в сърцето си и управлявайте тялото си, като търсите Господа в сърцето си. Принуждавайте се по всички начини да вършите тази работа. “За да видиш, казва Пророкът, болките трябва да се задържат в теб, както болките на жена при раждане.” Чрез навеждане надолу и събиране на ума в сърцето, ако наистина е било отворено, викайте Господ Иисус за помощ. Дори ако вашите рамене са много изморени, и главата често ви боли, постоянствайте в тези занимания със старание и любов, като търсите Господа в сърцето си. Защото “Царството небесно насилници го грабят.” С тези думи Господ ни показва как истински да отстояваме в тези трудове. За търпението и отстояването във всичко се пораждат трудовете и на тялото и на душата.       

да прочета тази статия, макар да не разбрах връзката на психотерапията с исихастката практика, излиза, че е едно и също, което малко ме смути. Иначе съм привърженик на безмълвното съзерцание и се радвам, че вече дори в протестантството се говори за него и даже има определени групи, които го практикуват, вкл. умната/исусова молитва. Благословен ден, Стояне.