Интервю на Татяна Филипова с онколога Евгений Сергеевич Павлов

«Отче Наш, Който си на небесата...», - моли се на колене в храма страдаща християнка. На лицето й се четат едновременно скръб и надежда. Нейният син е раково болен. Енориашите си шепнат: «Господи, помогни й!» и поставят свещи пред иконата на Спасителя. Вследствие на Чернобилската катастрофа населението на Брянска област се е съкратило наполовина. Измрели са цели райони. В провинциално Карачево, например, на един роден се падат 7–10 починали. Още преди 20 години числеността на населението на това градче е била 60 хиляди човека. А понастоящем – 19 хиляди. Там всеки двадесети е раково болен. Водим беседа с лекаря-онколог Евгений Сергеевич Павлов.

- Евгений Сергеевич, Вие работите повече от 35 години като онколог. Промени ли се нещо от деня, в който за първи път диагностицирахте рак у Ваш пациент и му го съобщихте?

- Хората се променят, променям се и аз, променя се и отношението на самите пациенти към болестта. Преди време диагнозата „рак” звучеше като смъртна присъда. Не на всеки болен можех да я съобщя, нужно беше да се проучи психологическия статус на неговото семейство. Защо ли? Защото някои роднини започваха да се отнасят към болния с разбиране и състрадание, но имаше случаи, когато роднините, научавайки за страшната диагноза, само правеха положението на болния по-тежко с недостойното си поведение. Вдигаха скандали, спореха... Бяха времена, в които не на всеки пациент можеше да се съобщи такава диагноза и то именно по молба на роднините, за да не посегне болният на себе си.

- А имало ли е такива случаи във Вашата практика?

- За щастие, не. Преди години се увличах от източна философия. Своите възгледи за живота и смъртта се стараех да предам и на пациентите. Тогава царуваше атеизмът. Смъртта се възприемаше от човека като нещо чудовищно и неестествено, а след нашите беседи в очите на хората се появяваше искрица надежда. Жаждата за живот и любов е присъща на всеки човек. Имаше и такива, които търсеха изход в нетрадиционната медицина. Но веднъж един болен почина в ръцете ми. Той получи белодробен кръвоизлив и от носа и ушите му започна да тече кръв. След това тайнство на смъртта аз доста се промених. С душата си разбирах, че в източната философия няма изход, няма окончателен отговор на въпросите „защо” и „за какво”. Започнах да търся. Бог ми изпрати православен свещеник в лицето на отец Алексий. Ето как стана това.

Мой приятел ме помоли да стана кръстник на неговата дъщеря и аз се съгласих. Отидохме в храма, имаше общо кръщение. Отец Алексий попита: «Кои са кръстниците?» Ние излязохме напред. Батюшката обходи всички присъстващи, както офицер обхожда войнишки строй, и изпитателно ни огледа. Дойде и моят ред и изведнъж чувам: «Що за кръстник си, моето момче, когато сам не носиш кръст?!» Всички погледи се насочиха към мен. Аз действително не носех кръст, но бях облечен с палто и в главата ми се прокрадна въпросът как отецът разбра това. Тогава още в църквата си сложих кръст и оттогава не съм се разделял с него. След кръщението някаква сила започна да ме тегли към храма, към отец Алексий. Това беше Господ, Който ме зовеше. Така постепенно започнах да се въцърковявам, помня и първата си изповед... Ето така пред мен се разкри отговорът на въпросите „защо” и „за какво”. Започнах по съвсем друг начин да възприемам понятията «живот» и «смърт». И така стана далеч по-лесно да намирам общ език с болните.

- А какво ще кажете за атеистите?

- Като правило, обречените спират да са атеисти. Ето защо е важно да не застреляш човека с диагнозата, а внимателно да му я съобщиш. Много наши светци сами са били тежко болни. Св. Иоан Златоуст е боледувал тежко от стомах, апостол Павел е имал „жило в плътта”, св. Василий Велики и много други също са страдали от тежки болести, за които са благодаряли на Бога и които са им помагали в духовния живот. Бидейки търпеливи в болестта, те придобивали още по-голяма святост и тъй като не са роптали, получавали от болестта си голяма полза. Старец Паисий също е бил много добродетелен човек. Той заболял от рак, но не скръстил ръце, а отишъл на лекар, който го оперирал. Старец Порфирий също бил тежко болен от рак и вземал лекарства, а болестта си наричал «свети рак». Казвал, че раят е препълнен с хора, боледували от рак.

- Как се възприема от раково болните неизбежността на близката кончина?

- Медицината не стои на едно място, затова диагнозата „рак” в наши дни съвсем не е равносилна на смъртна присъда. Когато ракът се открие в ранен стадий, прогнозите са положителни. А що се касае до късно открития рак, тогава много болни възприемат мисълта за неизбежна смърт по християнски.

- Често ли Ви се случва да говорите с пациентите за живота и смъртта?

- Често, особено за смъртта. Неизбежната и близка смърт поставя доста неща на мястото им. Нея не можеш излъга, от нея не може да се избяга, пред нея всички са равни, и от нея никой не може да се скрие. Многогодишният опит от работата с болни показва, че по-бедните хора по-леко напускат този живот. Богатите скърбят, страдат, точно са започнали да живеят добре и животът си отива. Но православните християни с благодарност към Бога понасят своите болести и нещастия. Ако човек в течение на своя земен живот се е стремял към Бога, то и в задгробния свят неговият стремеж ще е налице, защото душата постоянно ще възраства в любов към Бога. Велики и радостни са обещанията, които Христос е дал на тези, които Го последват: око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат (1 Кор. 2:9). Християнинът трябва да си събира съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат (Мат. 6:20).

- На въпроса, какво е заветното ви желание, повечето хора отговарят: «Искам щото никой да не умира». Какво мислите Вие за този отговор?

- Този въпрос е доста обширен. Той може да обхване няколко области. Може да се има превид да не умира душата, защото дори в тяло, човек може да е духовно мъртъв. Какво го чака такъв човек, след разлъката на душата от тялото, съвсем не е трудно да се отгатне – негов дял става вечната смърт. Ако пък се има предвид вечното пребиваване на човека в тяло, то в такъв случай не може да се говори за обновяване на душата. Всички ние сме призвани да се обновим, да изхвърлим от себе си всичко греховно, така че после в пълнота и съвършенство да приемем в себе си Царството Небесно. Затова е нужна тази обнова, защото тя осмисля разлъката на душата от тялото за всеки човек. Свещеномъченик Аркадий Лубенски, прославен в Събора на руските новомъченици и изповедници пише: «Смъртта за мнозина е средство за спасение от духовна гибел. Така, например, децата, които умират в ранна възраст, не познават греха. Смъртта съкращава размера на общото зло на земята. Физическото безсмъртие на нашата природа в нейното сегашно състояние, поробено от греха, би я довело до задънена улица, тъй като нашият слаб дух би бил всецяло и навеки пленен от стихийните сили на материалния и духовен свят».

Кожените ризи, които дава Господ на Адам и Ева след грехопадението, по тълкуванието на някои църковни свети отци, е физическата смърт, прекратяваща злото в неговото материално въплъщение. Ако първите хора и след своето падение бяха останали в безсмъртните си тела, то злото щеше също да бъде безсмъртно, и тогава вече за човека не би имало никаква надежда за спасение.